Събличам те, душата ти събличам
във пурпурната тишина на мрака.
Събличам те – наум – и се заричам,
че повече не мога да те чакам.
Събличам те, душата ти събличам.
Но само с поглед. Или със въздишка.
И нищо, че съм смешен и приличам
на стар герой от много стара книжка.
Събличам те, душата ти събличам.
За тялото не ще ми стигне воля.
Щом мога и така да те обичам,
за повече аз няма да те моля.
източник:личния профил на автора във facebook
В последните няколко дни ми се наложи пак да се разравям в темата за грешките и прошките. Да премислям наново себе си. И се сетих, че в блога на мой близък по особен начин на сърцето ми човек бях прочела нещо, което ме наведе на много размисли и равносметки. Ще си позволя да копирам неговия пост и тук, защото знам, че няма да ми се сърди (поне не много). А вие цъкнете на линка след публикацията, за да се запозанете с Пламен. Той е от хората, които са истинско богатство,за онези които съумеят да го оценят. Заслужава си. Банер на неговия блог стои винаги при мен. За да ми е наблизо.
От всички прошки най-трудна е тази, която даваме на себе си.
Напоследък (като че ли) помъдрях.
Не се хваля. Не се и оплаквам. Просто констатирам.
(Аз напоследък умишлено и преднамерено избягвам силните емоции като хвалбите и оплакванията – и се ограничавам само с отбелязване на случващото се. Доста е разтоварващо…)
Та, откакто се чувствам помъдрял (с основание или без – това е толкова субективно, че не си заслужава да ви губя времето дори и с констатации), взех да си преразглеждам старите мисли, вярвания и дори писания. Включително и (някои от) тези тук.
И да виждам нещата по нов начин. От нов ъгъл. Макар и през същите очи…
(И смятам това за напълно нормален процес – пак не е нито за хвалба, нито за вайкане…).
Включително и за прошката. Понеже нали вчера беше поводът да си и да се прощаваме. Та затова…
Замислих се на кого – и за какво – прощавам. Днес. Тук и сега.
Прощавам на себе си. За това, че бързам бавно и че (пре)откривам житейските истини с известно закъснение.
(Ненапразно е казано, че по-добре късно – отколкото фатално късно! Или никога…).
Прощавам си също и за това, че съм раздавал себе си (времето и чувствата си) на хора, които не го заслужават. Аз заслужавам да осъзная последствията…
За раздадената любов няма какво да прощавам. Любовта никога не е нахалост. Но и без последствия не е…
Прощавам си за всичко, което съм причинил на тялото си. А и на душата…
Обещавам си да не си го причинявам повече. А по-малко…
Прощавам на родителите си. И ги обичам. За всичко…
Прощавам на децата си. Родените и тези, които ще се родят. Ако ми бъде простено…
Прощавам, не защото имам повод, защото е модерно или щото си нямам друга работа. Прощавам заради себе си. За да се спася от бездната на омразата и тъмнината на отмъщението…
Прощавам, за да мога да продължа напред.
С лекота…
…и към Светлината.
