Седял си един човек на едно дърво и режел клона, на който седи. Минавали много хора и му казвали:
– Недей да режеш клона, ще паднеш.
А той си мислел:
– Тези ми завиждат, те искат да ме изкарат глупак и продължавал да реже клона.
Минали двама тибетски монаси, видяли човека на дървото и постлали слама под него, за да падне на меко.
Един възрастен учител в Индия се уморил от постоянните оплаквания на ученика си. И тъй, една сутрин го изпратил да донесе сол. Когато се върнал, учителят накарал недоволния младеж да изсипе шепа сол в чаша с вода и после да я изпие.
– Какъв вкус има? – попитал той.
– Горчив – отвърнал ученикът.
Учителят се подсмихнал, а после казал на младежа да изсипе същата шепа сол в езерото. Двамата отишли мълчаливо до близкото езеро и когато ученикът хвърлил шепа сол във водата, старецът рекъл:
– Пий сега от езерото.
Когато водата докоснала устните му, учителят отново го попитал:
– Какъв вкус има?
– Сладък – гласял отговорът този път.
Тогава учителят седнал до сериозния младеж, който толкова много му напомнял на самия него, хванал ръцете му и казал:
– Болката в живота е шепа чиста сол – ни повече, ни по-малко. Тя винаги остава една и съща. Но горчивината, която вкусваме, зависи от съда, в който се разтваря болката. Затова, когато те боли, можеш единствено да разшириш собственото си възприятие… Не бъди чаша. Бъди езеро.
източник:facebook
Беден човек попитал Буда:
– Защо съм толкова беден?
– Не се научаваш да даваш. – отговорил Буда.
– Ами, ако нямам нищо?
Буда отговорил:
– Имаш няколко неща:
Лице, което може да даде усмивка;
Уста, която може да похвали или утеши другите;
Сърце, което може да се отвори към другите;
Очи, с които можеш да погледнеш другите с доброта;
Тяло, което можеш да използваш, за да помагаш на другите.
Така че, всъщност ние изобщо не сме бедни , бедността на духа е истинската бедност.
Имало едно време едно овчарче. То си пасяло овчиците на хълма, но му било много скучно. За да се разнообрази то поело дълбоко дъх и започнало да вика:
– Вълк, вълк, вълк нападна овцете!
Селяните се затичали към хълма за да помогнат на момчето да изгони вълка. Когато обаче пристигнали на върха на хълма, те не видели вълк. Овчарчето се изсмяло подигравателно в ядосаните им лица.
– Недей да викаш вълк, овчарче, когато няма вълк! – казали селяните и мърморейки слезли надолу по склона.
Малко по-късно, овчарчето отново извикало силно:
– Вълк, вълк, вълк нападна овцете!
Момчето наблюдавало присмехулно как селяните пак тичат нагоре по хълма да му помогнат да изгони вълка.
Когато селяните отново не видели вълк, те казали строго на овчарчето:
– Запази своя зов за опасност за тогава, когато наистина има опасност! – Недей да викаш вълк, когато няма вълк!
Малко по-късно овчарчето видяло истински вълк да се промъква към стадото. То скочило на крака и започнало да вика с пълен глас:
– Вълк! вълк!
Селяните обаче помислили, че овчарчето пак ги лъже и не се качили на хълма да изгонят вълка.
След залез слънце всички се чудили защо овчарчето не се е върнало със стадото в селото. Селяните се качили на хълма и намерили момчето да ридае.
– Наистина вълк нападна стадото и го разпръсна! Аз виках вълк, вълк. Защо не дойдохте?
Един старец се опитал да успокои момчето докато слизали по хълма.
– Утре ще ти помогнем да намериш изгубените овце – казал той и сложил ръка на рамото му. – Никой не вярва на лъжец … дори когато той казва истината.
Край.
източник:интернет
– Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората и съм непохватен и много тъп. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?
Без да го поглежда, учителят му рекъл:
– Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един личен въпрос. Може би след това… – И след кратка пауза добавил: – Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може да ти помогна.
– О…колко се радвам, учителю – измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.
– Добре – продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето му рекъл: – Яхни коня, който е навън и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш за по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.
Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменал цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.
Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би искал момъкът да има златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.
Влязъл при стареца.
На всеки рожден ден след 12-та ми година получавах по една бяла гардения от анонимен изпращач. Към нея никога нямаше нито картичка, нито бележка, а от цветарския магазин нищо не можеха да кажат, защото поръчката винаги бе плащана в брой. След известно време се отказах от издирването на изпращача. Просто се наслаждавах на красотата и на омайния аромат на това вълшебно, съвършено бяло цвете, сгушено в гънките на меката розова хартия.
Никога обаче не се отказах да си мисля за това кой ли би могъл да ми я изпраща. Едни от най-щастливите мигове в живота ми бяха, когато се унасях в мечти за онази прекрасна и вълнуваща, но твърде срамежлива и ексцентрична персона, която не желаеше да се разкрие. В юношеските години ми беше много приятно да си представям, че това е точно момчето, в което съм влюбена, или пък дори някой непознат, на когото съм направила неотразимо впечатление.
Майка ми често се включваше в моите гадания. Питаше ме на кого съм направила някаква особена добрина, кой е този, който така анонимно ми засвидетелства признателността си. Напомняше ми за случаите, в които съм била навън с колелото, докато съседката ни се е прибирала с кола, натоварена с покупки и деца. Аз винаги й помагах да разтовари колата и наглеждах децата да не изтичат на пътя. А може би загадъчният изпращач бе възрастният господин, който живееше от другата страна на улицата. През зимата често се случваше да му прибера пощата, за да не се налага да слиза по заледените стъпала.
