И летим в многоцветни пространства,
устремени не знам накъде.
Любовта със лалета се сраства
и расте, и расте, и расте…
Изравняват се тъмно и светло
в редовете на топлия ден.
Все по-малко е мракът в сърцето.
Вместо слънце, откъсвам невен.
Вместо думи рисувам кокиче
и расте между нас пролетта.
Колко пъти да кажа “обичам”,
за да бъде без край любовта?
източник: профилът на атворката във facebook
“За да се спася,
от нищо не трябва да се спасявам.”
Иван Груев
С различни истини си пълним думите.
И всяко тръгване е оправдано.
Единият ми страх е роб на другия.
Не зная как се обяснява рана
и как се хвърлят камъни по другите,
щом вероятността да сме безгрешни
е общо взето нулева.
Но пак не губя вярата в човека.
Кое е по-значимо? Бягството
или нещата, от които бягам?
Обратно на какво е щастие?
И как се оцелява в маскаради?
Дърветата са дом. И къщите.
Зависи колко дълго ще сме птици.
Останалото е въпрос на търсене,
на гравитация и центробежни сили.
източник: профилът на авторката във facebook
Смаляват се пристанищата в мен.
А залезът е знак, че съм живяла.
Каквото имам, е за ден.
Но нищо нямам.
Защото все броим ъглите в нас,
светът изглежда още по-безкраен.
Човекът за човека е компас
в несигурни пространства.
Оградите си всеки сам строи.
И сам си укротява тъмнините.
Едната част от себе си ще съхраним,
а с другото ще се разминем.
И все едно дали ще разберем,
че са едно животът и морето.
Смаляват се пристанищата в мен,
за сметка на крилете.
източник: профилът на авторката във facebook
Когато ми е ниско, съм трева.
А мравките изглеждат като хора.
И не очакват да ги разбера.
И не очакват да им отговоря.
Когато ми е тъмно, си мълча.
Защото думите са непонятни.
И сякаш съм изгубила ключа.
И сякаш ме сънува някой.
Когато ми е ниско, съм сама.
А самотата е така дълбока.
И помня само пътя към дома.
Човеците са нависоко.
Тогава съм най-тихият сезон.
И имам нужда от море и от кокиче.
От думи, много думи за любов.
И някой, който ме обича.
източник: facebook
Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Солено. Есенно. Дъждовно. И голямо.
Като притихнал в тъмното камбанен звук.
… а всяка тишина е някакво начало.
Едно тъгуване ми е заседнало ей тук.
Дълбоко, колкото безброй морета.
Да можех с птиците да отлетя на юг…
И да ме виждат само ветровете.
Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Научих се (почти) да го отричам.
Но знам, че няма ли го, ще умра от студ…
А после много дълго ще съм птица.
Едно мълчание ми е заседнало ей тук.
А думите преливат от очите.
Тежи от хиляди мълчания светът.
И все по-тихо става. Все по-тихо.
Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Дълбоко ми е и ми се потъва.
Останалото е отвикване един от друг.
И цял живот умиране – като присъда.
източник:facebook
Очите на дълбоката вода
отричат, че брегът е златен.
Невидими наточени длета
гравират същината.
Случаен ли е този юг
в животите многообразни?
Пристъпваме един към друг,
но как да се опазим?
източник:личния профил на авторката във facebook
