Причина мъничка,
а колко следствия
се скъсаха от нея
и се ширнаха.
Как всяко си закрачи
по пътечката,
намери си човека
и го жилна.
Сега претърсвам
люспите на думите
за гладните остатъци
от смисъл.
Уж някой някъде
изгаря руни,
а пламват пръстите,
с които съм ги писала.
Надявам се
нещастната наука
да подкопае
своите устои.
Представяш ли си
да клонират чувства?
Както овцете.
Черните са мои.
източник: профилът на авторката във facebook
Някои чувства са прелетни –
търсят си топли страни.
Някои хора със времето
стават ли все по-сами?
Бързи са оборотите,
не всичко ще разбереш.
Трябва да има в животите
остров, на който да спреш.
Всичките мои зелености,
всяка гранична черта
ще избледнеят със времето.
Няма вина есента.
Нямат вина лавандулите.
Няма виновни въобще.
Няма какво да се чудите –
просто животът тече.
източник: личният профил на авторката във facebook
– Голямото ти сърце някой ден ще те погуби.
– Нима искаш от мен да го хабя с малко любов? Не обичам прахосничеството.
– Не. Само да се пазиш повече.
– И да издигна стени, вместо мостове?
– Недей да строиш мост до всеки. Така лесно ще те стигне предателството.
– Зад стените то е най-опасно. Не искай да предам себе си.
– Пази се. Само това казвам.
– От какво те е страх?
– От теб самата. Че ще си навредиш. Никой не е умрял от предпазливост.
– Но именно тя е убила най-много мечти и доброта.
– Не всичко, което виждаш, е каквото изглежда.
– И не всичко е такова, за каквото го набеждаваш. Откажи се. Няма от какво да ме пазиш.
– Не осъзнаваш. Не те пазя от другите. Пазя те от теб самата.
Най-открит си, когато носиш щит от любов. Не си неуязвим. Просто си безразсъдно смел. И необятно прощаващ. Една непоколебима вяра в доброто у другите те тласка да вървиш, да тичаш, да се носиш напред. И така открил се, ставаш дом. На надежди. Ставаш болница. За чужди рани. Ставаш искра, за да разпалиш пламък. Не в себе си, защото той гори като Олимпийския – без да гасне. А в другите. Които са останали на тъмно заради ледените ветрове на случванията. Усмихваш се. И на най-осакатените, и на онези, чакащи с нож зад гърба да те уцелят. И забравяш вината и обвиненията й. Ръката е винаги протегната. Към онези, които имат нужда да я хванат. Защото носиш за дар прошката в очите си.
И нямаш сила само за едно: да подминеш молитва, без да я сбъднеш. Защото не признаваш друга слабост, освен егоизма и закоравялата нежност.
Има чувства, леки и неуловими
като дъха на снега, на мъзгата.
Те се разпръскват,
преди да си им дал име,
но ти помниш смътно аромата им.
Има чувства, гъсти като смолата,
дето капе под брадвата на дърваря.
Те лежат векове под земята
и се превръщат в камъни кехлибарени.
Има чувства, горчиви като пелина,
чувства – ярки като светкавици нощни.
В черупките на словата застинали,
те и след мен ще живеят още.
източник:интернет
