Вече знам какво е самотата.
Тишина, в която се чува часовник.
Часовник, който отмерва времето.
Времето, в което очаквам някой.
Някой, който няма да дойде.
източник: personally-creation.catsboard.com/* (авторът не е потвърден)
Вече знам какво е самотата.
Тишина, в която се чува часовник.
Часовник, който отмерва времето.
Времето, в което очаквам някой.
Някой, който няма да дойде.
източник: personally-creation.catsboard.com/* (авторът не е потвърден)
Големите момичета не плачат.
Те просто се прощават с любовта
в една безумно дълга вечер
и тихичко си тръгват сутринта.
Не вярват на измислици и думи.
Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.
Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.
Не вярват в нищо вече. И така…
Големите момичета си тръгват.
Завинаги си тръгват, щом решат.
Дори да им е до полуда трудно,
големите момичета намират път.
Не вземат нищо. Нищичко не вземат.
Освен един огромен куфар със сълзи
и много, много, много време,
в което болката да отболи.
Не казват сбогом. Не създават драми.
Щом любовта им нищичко не значи,
те тръгват, непоглеждайки през рамо.
Големите момичета не плачат.
източник: caribiana.blogspot.com
“Отдавна свикнах да си тръгвам сама – от лоши връзки, лицемерни приятелства, неправилни хора и места. Разделите са тъжни като есента. Но и също като нея са необходими. Човек трябва да се научи да си тръгва навреме, преди да натежи обидата и да отрови всички хубави спомени. Трябва да си отиде, когато се почувства ненужен, за да не се превърне в нещо, което не е. Всъщност всяка раздяла е едно ново начало, един нов път , един нов шанс да съберем парченцата и да се изградим отново. И да се преродим по – мъдри и може би по – щастливи. И колкото и да тъгуваме, винаги ще има утре, когато със сигурност ще се усмихнем. А щом има надежда, значи нищо не е изгубено. Важно е да продължаваме да вярваме и да обичаме! Въпреки всичко и всички! Завинаги!”
Таня Симеонова
източник: страницата на авторката във facebook
По хребета на този стих
се стеле пролетна омая.
В огромността на нищото открих –
не е илюзия безкраят.
И без да се отбиват във съня,
прелитат вчерашните скърби.
Обърканите ноти на деня…
Последна болка или първа.
И всяко, всяко утро е врата
към нещо непознато.
Тъгуваме, че свършва пролетта,
забравили, че иде лято.
източник: личния профил на авторката във facebook
Пак си търся път между звездите.
Пак избирам със затворени очи.
Знаеш ли, така ми се отлита…
Точно колкото ми се мълчи.
Искам да изгубя всичко. Всичко!
И да си направя свобода.
Всички спомени със боцкащи иглички,
всички думи, всички имена,
всички обичи, които ме раниха,
всички обичи, които не разбрах,
всички чувства с маски като стихове,
всички мои тъжни чудеса…
Искам някой някъде да ме извика.
Да приеме моята ранимост.
И да ме обича. Тихо. Тихо.
Някой, който иска да ме има.
източник: caribiana.blogspot.com
Привикнала на обич “до поискване”,
съвсем съм се превърнала на гара.
Отеква в мене ехото от писъка
на винаги отиващи си влакове.
Очите ми са станали часовници
и нижат дълго кратките минути.
А релсите ръждясват нелюбовно
във своята метална недочутост.
Сърцето ми отдавна дерайлира
и дишам на буксир. Защото трябва.
От обич “до поискване” не се умира.
Единствено превръщаш се във гара.
И чакаш, и посрещаш, и…изпращаш.
Сълзите ти са гъсти. Като дизел.
И не това е, всъщност, страшното.
А онова, че гарите не си отиват.
източник: caribiana.blogspot.com