По хребета на този стих
се стеле пролетна омая.
В огромността на нищото открих –
не е илюзия безкраят.
И без да се отбиват във съня,
прелитат вчерашните скърби.
Обърканите ноти на деня…
Последна болка или първа.
И всяко, всяко утро е врата
към нещо непознато.
Тъгуваме, че свършва пролетта,
забравили, че иде лято.
източник: личния профил на авторката във facebook
Пак си търся път между звездите.
Пак избирам със затворени очи.
Знаеш ли, така ми се отлита…
Точно колкото ми се мълчи.
Искам да изгубя всичко. Всичко!
И да си направя свобода.
Всички спомени със боцкащи иглички,
всички думи, всички имена,
всички обичи, които ме раниха,
всички обичи, които не разбрах,
всички чувства с маски като стихове,
всички мои тъжни чудеса…
Искам някой някъде да ме извика.
Да приеме моята ранимост.
И да ме обича. Тихо. Тихо.
Някой, който иска да ме има.
източник: caribiana.blogspot.com
Привикнала на обич “до поискване”,
съвсем съм се превърнала на гара.
Отеква в мене ехото от писъка
на винаги отиващи си влакове.
Очите ми са станали часовници
и нижат дълго кратките минути.
А релсите ръждясват нелюбовно
във своята метална недочутост.
Сърцето ми отдавна дерайлира
и дишам на буксир. Защото трябва.
От обич “до поискване” не се умира.
Единствено превръщаш се във гара.
И чакаш, и посрещаш, и…изпращаш.
Сълзите ти са гъсти. Като дизел.
И не това е, всъщност, страшното.
А онова, че гарите не си отиват.
източник: caribiana.blogspot.com
“Спри музиката. И влез. Вътре в себе си. Ако е тъмно, не бой се. Ще свикнеш с тъмнината. Спъна ли се в нещо? О, да, този кашон със стари желания, мечти и копнежи… откога се канеше да го изхвърлиш. Но, ето го, събира прах и смърди на спомени и мухлясало минало. Пак няма да го изхвърлиш. Нищо. Избутай го настрани. И влез по-навътре. Свикна ли вече с тъмнината? Видя ли, че няма страшно. Става ти горещо? Понякога е толкова задушно в това твое помещение. Май отдавна не си проветрявал “себе си” . Защото отдавна не си влизал там. Все забравяш кой беше ключът. Но, виж, стремиш се да помниш ключа за този до теб. За онази около теб. За входа към другите. Сори, човече, те понякога “сменят патроните”. “Бронират вратите си”. Пък ти стой на прага им, колкото искаш… Я стига глупости! Хвърляй ги тея ключове към другите и вземи намери онзи ръждясалия към себе си.
Малцина наистина знаят тайна на това да можеш да общуваш с другите хора. Ние се учим на това изкуство практически цял живот. Някои са по-възприемчиви и искат да напредват, други по не им се отдава, не успяват… От какво в крайна сметка зависи? Зависи от това дали си готов да проявиш гъвкавост да се променяш или си твърд и упорит и се инатиш да наложиш твоето нещо, въпреки че във всеки случай усещаш, че нещо не му е съвсем наред. По темата може да се напише много, но тук ще спомена някои основни неща, според както съм ги усетила.
Най-напред
Ако искаш да влезеш в близък контакт с някого, ако искаш да бъдеш негов приятел, първо и единствено условие е да спечелиш сърцето му. А след като си го спечелил, да цениш това и да се отнасяш с почит, любов и уважение. Трябва да покажеш, че заслужаваш близост. Че цениш свещеността на сърцето на човека. Сърцето е свещена територия. Там се влиза тихо и на пръсти. Трябва да свалиш калните ботуши, да оставиш егото на вратата, да не се правиш на интересен, да почиташ и обичаш. С други думи трябва да отвориш и ти сърцето си, да допуснеш да станеш уязвим. В противен случай ако те допуснат, ако ти дадат близост, ще нараняваш безогледно човека.
Ние сме свидетели ежедневно на такива случаи, в които някой допуска някого в сърцето си, а той след като е бил допуснат не цени възможността и не уважава близостта, която е получил. Той ще влезе с кални галоши, ще се повърти, ще поогледа, па ще ти се изпикае, изака, ще оригне, ще пръдне и ще ти се изплюе на свещеното място, а после ще се прави на жертва, ако му реагират с болка! Може би това е една от основните причини хората да ходят затворени един към друг, да няма любов и приятелство между тях и да цари безлюбие и хладнота.
Ако се усещаш един от тези, знай, че хората могат да ти простят, но може би никога няма да се отворят отново към теб.
