Публикации свързани с думата 19

Вече знам какво е самотата.
Тишина, в която се чува часовник.
Часовник, който отмерва времето.
Времето, в което очаквам някой.
Някой, който няма да дойде.

източник: personally-creation.catsboard.com/* (авторът не е потвърден)

Бързо разбираш,че работата на Живота не е да те прегръща, а да те удря.
Някой някъде във Вселената е решил, че единствния начин да ти бъде придадена “форма” са жестоките удари.
“Оформяш се” тогава, когато те заболи, когато изгубиш някой или нещо, когато видиш нечии гръб вместо подадена ръка.
И понякога от тези удари се получават остри форми и режещи ъгли, от които другите хора се плашат, не разбират или просто не харесват. Виждат те като нещо различно, нещо уродливо, нещо обезобразено. Нещо счупено.
Казват ти, че си невъзможен за обичане, че си невъзможен за прегръщане, ако не се промениш.
Животът удря, а ти се опитваш след него да заглаждаш ръбовете. Ден след ден се опитваш да промениш дадената ти форма, за да можеш поне малко да си намериш място някъде сред другите. Но без успех, защото това не си ти. Защото се превръщаш в една преструвка. А лъжите и самозаблудите не носят в себе си щастие.
И всичката тази сложност е защото имаш нужда да бъдеш обичан, да бъдеш прегъщан. Защото имаш нужда да обичаш, да прегръщаш. 
И ако Животът прояви милост ще те срещне с онези специалните Хора, които ще ти помогнат да си позагладиш остротите, но без да си променяш формата, ще ти върнат мечтите, вярата и усмивките. Онези специалните Хора, които ще намерят начин да те прегърнат дори когато си остър и счупен. Кои са тези специални Хора ли? Ами същите като теб- счупени, остри, различно- странни. Онези преживели същата болка като теб. Защото хората могат да разберат единствено това, което сами са преживели. Трудно се намират тези Хора, но веднъж намериш ли ги душата веднага ще ги познае. Те не си тръгват, когато стане трудно, а подават ръка за помощ. Те остават. До теб.

А докато тайничко се надяваш и чакаш такъв специален Човек да намери твоят адрес, знай че ти си Светлина. Повече от останалите. Защото светлината изпълва единствено тези пространства, които са изпочупени и с много пукнатини. Светлината не може да влезне в една правилна, кръгла форма. За това спри да заглаждаш и да нагаждаш себе си. Не е нужно, защото съвършенството ти е в несъвършенството ти.

Не позволявай на Светлината да угасне. Колкото и да е трудно- запази я. Защото някой някъде също търси теб и има нужда от Светлината ти. Има нужда да му сгрееш измръзналата от самота душа.

“Отдавна свикнах да си тръгвам сама – от лоши връзки, лицемерни приятелства, неправилни хора и места. Разделите са тъжни като есента. Но и също като нея са необходими. Човек трябва да се научи да си тръгва навреме, преди да натежи обидата и да отрови всички хубави спомени. Трябва да си отиде, когато се почувства ненужен, за да не се превърне в нещо, което не е. Всъщност всяка раздяла е едно ново начало, един нов път , един нов шанс да съберем парченцата и да се изградим отново. И да се преродим по – мъдри и може би по – щастливи. И колкото и да тъгуваме, винаги ще има утре, когато със сигурност ще се усмихнем. А щом има надежда, значи нищо не е изгубено. Важно е да продължаваме да вярваме и да обичаме! Въпреки всичко и всички! Завинаги!”
Таня Симеонова

източник: страницата на авторката във facebook