Публикации свързани с думата 4
“Не стъпвай с кални ботуши по свещената земя”- Мария Сталева
Малцина наистина знаят тайна на това да можеш да общуваш с другите хора. Ние се учим на това изкуство практически цял живот. Някои са по-възприемчиви и искат да напредват, други по не им се отдава, не успяват… От какво в крайна сметка зависи? Зависи от това дали си готов да проявиш гъвкавост да се променяш или си твърд и упорит и се инатиш да наложиш твоето нещо, въпреки че във всеки случай усещаш, че нещо не му е съвсем наред. По темата може да се напише много, но тук ще спомена някои основни неща, според както съм ги усетила.
Най-напред
Ако искаш да влезеш в близък контакт с някого, ако искаш да бъдеш негов приятел, първо и единствено условие е да спечелиш сърцето му. А след като си го спечелил, да цениш това и да се отнасяш с почит, любов и уважение. Трябва да покажеш, че заслужаваш близост. Че цениш свещеността на сърцето на човека. Сърцето е свещена територия. Там се влиза тихо и на пръсти. Трябва да свалиш калните ботуши, да оставиш егото на вратата, да не се правиш на интересен, да почиташ и обичаш. С други думи трябва да отвориш и ти сърцето си, да допуснеш да станеш уязвим. В противен случай ако те допуснат, ако ти дадат близост, ще нараняваш безогледно човека.
Ние сме свидетели ежедневно на такива случаи, в които някой допуска някого в сърцето си, а той след като е бил допуснат не цени възможността и не уважава близостта, която е получил. Той ще влезе с кални галоши, ще се повърти, ще поогледа, па ще ти се изпикае, изака, ще оригне, ще пръдне и ще ти се изплюе на свещеното място, а после ще се прави на жертва, ако му реагират с болка! Може би това е една от основните причини хората да ходят затворени един към друг, да няма любов и приятелство между тях и да цари безлюбие и хладнота.
Ако се усещаш един от тези, знай, че хората могат да ти простят, но може би никога няма да се отворят отново към теб.
“Причината да ме няма”- Caribiana
Понякога усещам, че ме няма…
Така ме няма, че дори дъждът
не пада върху мен, а подминава.
И аз сама във себе си валя.
Не знам къде съм. Сигурно до тебе.
(Така бих искала да съм до теб…)
А този дъжд разресва с остър гребен
косите на соленото небе.
Изгубила съм се…
(Ако съм с теб, пази ме.
Пази ме, моля те! Самичка не успях…
Навярно съм дошла да си те взема
обратно във вълшебния си свят.)
Вали. Аз виждам дъждовете.
Не виждам само себе си в дъжда.
Дали защото някак си сърцето ми
е станало прозрачно от тъга…
Или защото облаците горе
от мен самата знаят по-добре
че между всички непознати земни хора
аз съществувам само да съм с теб.
източник: caribiana.blogspot.com