Публикации свързани с думата caribiana

И какво от това, че без тебе се чувствам нежива?
И какво от това…
Планините са вечни уж, но също умират.
Просто времето крачи по-бавно при тях.
И какво от това, не успях да живея във приказка…
Няма нищо. Няма нищо. Нали?
Само обич си имах…Беше толкова истинска.
За това ли сега така живо боли?
Може би грешно побързах да тръгна.
Може би грешно разбрах…
Самотата сега ме очаква зад ъгъла.
Тази топла и влюбена в мен самота…
Ти недей да си спомняш. (Аз знам, че го можеш…)
А и аз съм си свикнала да те забравям.
Неведнъж съм целувала острието на ножа.
Неведнъж съм пробождала твойта липса от ляво.
Аз ще плача за теб, но това е нормално.
Ненормално е друго – че се случи така.
Любовта е …безочлива. И много брутална.
Любовта май ме мрази.
И какво от това?

източник: caribiana.blogspot.com

Тази Земя ми е твърде голяма.
Или пък аз съм си твърде сама.
Някой е казал “Светът е за двама”.
Значи че не е за мен този Свят.
И Той го разбира. И Аз го разбирам.
Тоест – разбрахме се. И после…какво?
Светът безхаберно върви и си свири,
а аз безхаберно пътувам. На стоп…
С вятъра, с птиците, с мъглите на залеза,
със тихия смях на някакъв дъжд.
И ми е чисто, красиво и празно…
(Тук следва баналната римичка – Мъж.
Но както разбрахме – него го няма.
С две думи казано – каква Свобода…)
Светът си е сложил табелка ” За двама “.
И страшно надменен си вири носа.
То, всъщност, до там му стигат очите.
Ако можеше само да види Отвъд,
където живея сама със мечтите си
и някакви тайни градини цъфтят
щеше набързо да махне табелата,
щеше със мен да пътува. На стоп…
Но не вижда Светът. Този Свят е от слепите.
И кротичко следва своя си ход…
Ами…толкова. Май че това е…
Сигурно аз съм си твърде … сама.
Не че Земята е твърде голяма.
Просто съм сбъркала нещо Света..!

източник:facebook*

Пак си търся път между звездите.
Пак избирам със затворени очи.
Знаеш ли, така ми се отлита…
Точно колкото ми се мълчи.
Искам да изгубя всичко. Всичко!
И да си направя свобода.
Всички спомени със боцкащи иглички,
всички думи, всички имена,
всички обичи, които ме раниха,
всички обичи, които не разбрах,
всички чувства с маски като стихове,
всички мои тъжни чудеса…
Искам някой някъде да ме извика.
Да приеме моята ранимост.
И да ме обича. Тихо. Тихо.
Някой, който иска да ме има.

източник: caribiana.blogspot.com

Не ме разнежвай толкова…
Не ми се влюбва.
Или поне не още. Не сега.
Сега ми е красиво да се губя
по тихите пътечки на нощта.
Да срещам себе си.
Да се обиквам.
Да си прощавам. И да си отивам.
Да бъда аз. Да бъда никой.
И точно за това да съм щастлива.
Засей ми само няколко глухарчета,
а после ги завий със ветрове.
Да могат вместо мене да изплачат
най-трудните ми тайни страхове,
най-дългите мълчания от обич
и най-неизговорената болка.
Сънувай ми поеми. И художници.
Но, моля те, не ме разнежвай толкова…

източник: caribiana.blogspot.com