Разплаквал си ме… Но за теб си струва.
За теб си струва до последната сълза.
(Сега ела и дълго ме целувай
за да забравим колко те болях.)
Забравял си ме… Знам, че се преструваш.
Защото си ме спомняш и на сън.
(Целувай ме. Целувай ме. Целувай ме.
И бавно ме събличай от страха.)
Осмисляш ме. А аз…
а аз ти вярвам.
Така не вярвам даже и на себе си.
(Целувай ме разнежено и бавно.)
Един на друг
със тебе
сме си вечности…
източник:facebook
Любовта ми боли. И се свива във ъгъла.
Плаче тихо. И плаче сама.
Ослепяла отново…и пак се излъгала.
Няма сили за повече. Знам.
Хайде, стига, любов.Преглътни си сълзите.
Изправи се. Да, знам, че боли.
Но сме глупави двете. И вярваме в приказки.
(Кой не вярва в красиви лъжи?)
Хайде, стига, безумнице! Нека си тръгваме.
Той не иска ни мен, нито теб.
Да, излишни сме. И да – тъжно е.
Или пък…всъщност не е.
Тъжно беше достатъчно време.
И достатъчно време боля.
Ти си цялата в рани. Аз – до смърт уморена.
Не е тъжно. А просто е край.
източник:facebook
Понякога, когато те очаквам,
изпитвам страх, че съм ти се въобразила
в едно отминало отдавна лято
и после в някаква изгубила ме зима,
а теб те няма, няма те изобщо,
изобщо никога, изобщо никак,
и знаеш ли, това е много лошо.
Тогава цялата те викам и те викам…
без глас, без ни едничка дума,
но викам с вени, с пулс
с очи
със…всичко
и цялата изтръпвам –
да ме чуеш
да чуеш
как
безмълвно те обичам
от другата страна на разстоянието
което се протяга помежду ни
едно такова
страшно, празно, нямо,
а пълно цялото с различни думи.
И после си припомням че те има –
щом мен ме има, теб те има също.
В противен случай нищо няма смисъл-
ни ябълките, ни луната, нито къщите,
нито дори шедьоврите на Ренесанса
ни цялата космическа програма,
нито идеята за Истинското Щастие.
Разбираш ли, изобщо смисъл няма
да съществувам само аз,
така, безтебна,
и безадресна, и напълно ничия,
случайна и напълно непотребна,
препълнена с излишност от обичане,
сама във цялата вселена, и ранима,
направена от сънища и стихове.
Та…исках да си кажа, че те има.
Да те повярвам целия.
И да утихна.
източник:facebook
Защото някой ден ще ме намериш
(съвсем случайно, без да си ме търсил)
заспала във цветчето на черешата
и ще познаеш, че съм аз по устните…
Които пазят името ти непокътнато.
Сънуват как ги галиш с топли пръсти.
Приличат на преди секундичка целунати.
И искат да са твои. Непрекъснато.
Които те прошепват на разсъмване.
Мълчат те целодневно и нарочно.
Мечтаят тайно как ще им се сбъднеш.
И имат вкус на захар и на обич.
Ще те накарат да потръпнеш. Целият.
От мекотата им. От жажда. От доверие.
Ще знаеш, че ме има.
И живееш,
защото някой ден ще ме намериш…
източник:facebook
Среднощен дъжд и топъл шоколад.
Сънят е някаква подробност…
Отдавна съм отвикнала да спя.
Откакто притежавам всички облаци.
Откакто свикнах да не ме боли
от думи и за хора без значение.
Откакто мога да броя до три,
преди да стана на стихотворение.
Откакто си отглеждам пълнолуния
във ъгъла на тесния прозорец.
От както Тишината ме целува
по-нежно от най-нежния любовник.
Откакто се открихме с Любовта
и се разбрахме да се разминаваме.
Тогава се научих да не спя.
Сега се уча само на забравяне.
източник:facebook
Сбогувай се със мен. Защото аз
разбрах, че ми е време да си тръгна.
Сбогувай се наум. Мълчи на глас.
Не искам думите ти. С тях е трудно.
Не си ме спомняй. Никога. Недей.
Била съм някоя, която те обича.
А днес съм нищо. Нищичко. Въобще
и диря няма от това момиче.
Боли ли те? Не казвай, че боли.
И двамата разбираме, че лъжеш.
След всичко, по-добре да замълчим.
Да бъде тихо. Вместо тъжно.
източник:facebook
