Привикнала на обич “до поискване”,
съвсем съм се превърнала на гара.
Отеква в мене ехото от писъка
на винаги отиващи си влакове.
Очите ми са станали часовници
и нижат дълго кратките минути.
А релсите ръждясват нелюбовно
във своята метална недочутост.
Сърцето ми отдавна дерайлира
и дишам на буксир. Защото трябва.
От обич “до поискване” не се умира.
Единствено превръщаш се във гара.
И чакаш, и посрещаш, и…изпращаш.
Сълзите ти са гъсти. Като дизел.
И не това е, всъщност, страшното.
А онова, че гарите не си отиват.
източник: caribiana.blogspot.com