***
Изхвърлям всички минали сезони.
Ръждиви листопади. И мъгли.
Свирепи бури. Ледникови периоди.
Хриптящи суши. Придошли реки.
Кутии с нестопили се снежинки.
Буркани с консервирани слънца.
Албуми със черешови градини.
И пликове с оранжеви листа.
Изхвърлям цели ери. Не! Еони!
Парчета време, от които ме боли.
Изхвърлям всички минали сезони…
Оставям най-любимия. Сезонът Ти.
***
Аз имам сили само да си тръгна.
Но нямам сили да остана.
Не знам в какво съм се превърнала…
Дали е рано? Не е рано.
Напротив, малко закъснявам.
Изпуснах си сърцето някъде.
Забравих как се стига гарата
със най-отдалечаващите влакове.
Не мога, бързам, няма да се връщам.
Това сърце…не ми се търси.
И без това не съм си същата.
Задръж го и не ми го връщай.
Не ме изпращай, мога и сама.
Не помниш ли, ти ме научи.
Затваряй тая смотана врата.
И много бързо искам да заключиш.
Защото знам ли…глупавото ми сърце
ще вземе да ме дръпне да остана.
Но аз не мога. Вече не.
Обичам те. Изчезвам. Друго няма.
Когато съм излишна, си отивам.
Да не натрупвам празни напрежения.
След мен небето тихичко разлива
безкраен дъжд. И нямам отражение.
И няма брод към мене… Нищо няма…
Светът се свива в тъжна, малка точка.
Тук само тишината е голяма.
Побъркващо голяма. И нарочна.
Преглъщам няколко сълзи и отминавам.
Навярно някой някога ще пожелае
да бъда точно аз. И да остана.
И заедно да нарисуваме безкрайност.
Или пък няма… Все едно е вече.
Превръщам се в глухарче. Искам вятър.
Откъсвам се от себе си, за да не преча.
И мълчаливо се сбогувам със Земята.
източник:caribiana.blogspot.com
Намълча ли се… Аз оглушах
от тишината на онези нощи,
в които чаках. Плаках. И не спях.
А ти… мълчи ли ти се още…
Сега ти подарявам тишина.
Натрупала съм я във себе си.
Огромна.
Вече съвсем не мога да я побера.
Вземи я цялата. За спомен.
Изслушай я. Да чуеш как болях.
И как се пълних с празноти и бездни.
А после се научих да мълча…
да избледнявам…
да изчезвам…
източник:caribiana.blogspot.com
Не знам дали съм лято… В моя свят
сезоните са кратки и объркани.
През август снеговете ми валят.
На зазоряване започва да замръква.
През Май събирам есенни листа
и си подреждам облаци в хербарий.
Посрещам лястовици и строя гнезда,
а в календара пише “януари”.
Един учуден малък слънчоглед
цъфти във шепите ми. През ноември.
И ми е светло нощното небе.
А после дните ми са многозвездни.
Не знам къде съм. Нито пък коя…
Единствено такава се познавам –
една изгубена прашинка в свят
на феи, на магьосници и великани.
източник:caribiana.blogspot.com
Боли ме от човеците, които
си правят дом в сърцето ми.
И си отиват.
След тях е до полуда тихо.
Раздиращо.
Разкъсващо.
Горчиво.
След тях се уча как да не обичам.
Как да не вярвам в думи.
Нито в хора.
Как да съм друга –
лоша и цинична
към всички подозрителни любови.
След тях се мразя.
Толкова се мразя,
че пулсът ми съвсем неволно спира.
Ако не са сълзите, ще съм празна.
И толкова готова за умиране…
Не се завръщайте…
Домът ви в мен го няма.
Продадох го за шепа безразличие.
Запазила съм думите ви само.
Да ми напомнят как не се обича.
източник: caribiana.blogspot.com
