Понякога срещаш човек и виждаш как в него нещо разцъфва, само заради това, че те вижда, и без никакво разумно обяснение. Лицето му се озарява, и знаеш, че той се радва. Тази радост може дори да няма вербална изява, не е необходимо изобщо да говорите помежду си, тя просто се случва…
После ще се привържеш към тези преживявания и ще започнеш да искаш да виждаш този човек, мислейки си че той прави тези неща да се случват. И тогава тези срещи внезапно изгубват магнетизма си.
Дали поради придобиване на рутина, дали поради включване на вербална комуникация, заради различни концепции на менталните схващания относно нещата, живота и т.н.
Магията си е отишла и когато това стане, ти внезапно преставаш да изживяваш тази радост и тази сладост. Най-вероятно престава да я изживява и другият човек. Тогава няма никакъв смисъл тази активност да се продължава. От тук нататък в нея участват само желанията, проекциите от миналото (как е било), надеждите за бъдещето (как искаш да пак да бъде) и тя започва да носи само болезнени, неприятни преживявания.
Бог да ти е на помощ ако си се привързал към това, защото сега ще започнеш да предъвкваш миналото и да ближеш рани от това, че безвъзвратно си е отишло… и така ще пропуснеш всички нови възможности да се радваш, които ще се появят на пътя ти.
Впрочем ето моята дефиниция за привързаност:
Привързваме се, когато се влюбваме не в Любовта, която понякога виждаме да се проявява чрез хората, а в тях като личност, с което погрешно взимаме личността за извор на любов…
……………….
Личността не е извор на любов. Сърцето е, душата е изворът на любовта.
Човек напразно се поддава на носталгия или сантиментализъм. Изглеждат му като нещо хубаво, положително и оправдано, но всъщност ни става тежко от тях. Всъщност са врата за негативни емоции.
Стремежът да имаш приятели всъщност е стремежът да се срещнеш с Приятеля. Това, което отвътре те води и те прави да не се усещаш самотен.
Разочарованието от „приятелството” идва, когато осъзнаеш, в че всъщност някой е с теб единствено, за да си подкрепяте егоизма, негативизма и манипулативността или пък ако има някакви ползи. На това ниво, реално приятелство не е възможно. Ако случайно не подкрепиш негативизма и егоизма на “приятеля” той се обръща в твой враг. Почва да се сърди, да се цупи, и това е най-малкото зло. Късметлия си ако не започне да предприема негативни действия спрямо теб.
Понякога трябва да минеш през тежки изпитания сам. Тогава ще откриеш, че всъщност ти си силен и нямаш нужда от човек, имаш нужда единствено от Божията подкрепа.
А друг път Неговата подкрепа може да дойде чрез човек… Но дори тогава – помни, че не е човекът, който ти помага, а Божията ръка, която се протяга към теб чрез него. Ние непрекъснато забравяме, че Бог няма ръка, затова идва да ни погали чрез ръката на някой човек. Забравяйки това, ние се привързваме към човека изцяло погълнати от външната появност. Мислим – този човек ме обича… А после този човек оттегля интереса си, вниманието си от теб и ти си в траур. „О, той/тя не ме обича повече“. Но кой е този човек и кой си ти? Дали си в състояние да видиш, че любовта е, която се проявява чрез една или друга форма. В този свят на призраци и сенки, кой изобщо е в състояние да обича, ако Любовта не го е целунала отвътре и не го е направила свой инструмент? J
Малцина са съзнателни за Божията Любов и са нейни проявления в тъмните полета на материалния свят. Те са осъзнали егоперсоната като нещо преходно и са я трансформирали, така че да стане служител на Непреходното, на Изначалното, на Вечното.
Всички останали вземат себе си и околните за източник на Това, а после се сърдят на „източника“, че не иска да им свети повече.
Човек, който е в его не може да свети на никого. Нито дори на себе си.
целият текст ТУК
източник: plovdivchanka.blogspot.com
Можете да коментирате чрез: