Из къщи някъде заврян,
един щурец среднощен свири
и монотонната свирня
почти до лудост ме нервира.
А трябва, както му е ред
и както си е по традиция,
ако съм истински поет,
да трепне в мен оная жица,
чието тъничко гласче
замира, като поотраснем,
но с всяко свирещо щурче
възкръсва и прозвънва ясно.
И да запея за звезди,
за сенокоси, родни къщи,
за всичкото онуй „преди”,
което все не се завръща.
Но аз така не виждам две,
денят така ме е огрухал,
че хор щурци да ме зове,
ще се направя пак на глуха.
– Напразно, Щурчо, се дереш –
му викам. – Много ми е жал, но
добре че си се скрил добре!
Ще видиш ти сантименталност!
В мен, не усещаш ли, гърми
отминалият делник бесен.
Не се напъвай, Щурчо мил,
живот не се надвиква с песен!
източник: интернет
Можете да коментирате чрез: