На ръба на света или инак речено край село Комщица живееше Павел. Имаше ли майка, нямаше ли баща, от где се е пръкнал на белия свят – никой не знаеше. Другоселец беше. Оставил своите преди много лета, той бе напуснал земите край Дунав, за да си дири късмета. Обикалял беше много преди да се засели в Комщица. Пуснал бе дълга коса и брада и сам си бе сковал колиба на високото от дървени пръти. Сетне я бе покрил със слама и шума и бе постлал пода с мечи кожи. Ням бе от раждането си тоя човек. Лошо бе орисан да не може да изкаже ни мъката, ни радостта си. Людете го мислеха за луд и му викаха Тихия. Съжаляваха го, щото не съзнаваха, че лудите са благословени и свободни да правят туй, що им душа копнее, без някой да им дири сметка. Не знаеха людете, че някога Тихия имаше изгора. Дума си бяха дали с нея, ала тя се разболя от лоша болест и почна да линее, догде накрая свещицата на живота ѝ угасна. Павел се затвори съвсем в себе си, като охлюв в черупката си. Тогаз направи колибата и избяга от всичкото. Сега приличаше на странник отшелник, заменил удобното и нареденото с трудното и дивото. Ей туй му беше лудостта в живота. Но тая лудост, ако да беше лудост, го спасяваше от товара на неслученото. Кога обичната му отиде на небето, той почна да се качва на високо. Господ диреше, та да го пита със сърцето си защо му отне либето. Чудеше се дали Всевишният не посяда в тукашните пещери да решава съдбините човешки, та затуй ги обиколи всичките. Балабанова и Вълча дупка, Търса, Шамак и Петриш вече познаваше като петте си пръста, ала Господ така и не срещна. Накрай реши, че Владетелят на земното и небесното винаги ще е с крачка пред него и че щом тъй е решил и рано е прибрал тая, що го радваше, значи тъй е трябвало. И тръгнаха дните му еднакви като речни камъчета, дето водата мачкаше и оглаждаше по пътя си…
източник:страницата на авторката във facebook
Можете да коментирате чрез: