В нощта, когато всички си отидат,
падат маските,
измиваме преструвки и лъжи…
Остават само нашите лица,
от грижите издраскани,
и самотата, дето ни тежи…
Събличаме от нас мечтите недочакани,
илюзии, покрити вече с прах…
И срещите, за утре все отлагани,
зад ъгъла отново чакат пак…
Уж все си казваме – ще променим живота си,
все обещаваме, че няма да тъжим,
а после свиваме се тихо във леглото
без вяра, без надежди, пак сами…
Така минават бягащи годините –
в очакване на нещо, в самота…
Сърцата ни – пресъхнали пустинно,
жадуват свойта капчица вода…
Все лутаме се в грижи и проблеми,
а вечер пак не можем да заспим…
Какво ли чакаме? Не ни остана време…
И самотата си не ще прикрием с грим!
източник:личния профил на авторката във facebook
Можете да коментирате чрез: