Благодаря ти, любов. Че в душата ми тихичко мина.
Че на пръсти промъкна се, а остави всевечни следи.
Благодаря за това, че превръщаш във пролети зимите,
и след теб е по-светло, по-цветно, по-мое, нали…
За това, че разбрах всеки смисъл на твойто очакване.
За това, че мълчах, че се смеех, и болях, и летях.
Благодаря ти, любов. Всяко толкова тихо проплакване
е надежда за свят, в който няма самотност и страх…
За това, че крилете ми винаги поникват по двойки.
За мигът, в който аз преобръщах небета в сърцето си.
И за всичката смелост през дните ми. Колкото толкова.
Благодаря ти, любов. Че те имах. За вечност. До себе си.
За това, че и ти с необятен замах ме създаваше също.
Че укрепваш духа като щит, с всеки устрем на волята.
И че винаги имам гнездо, във което се връщам.
А пък ти съществувай. Сега. И завинаги. Моля те.
Можете да коментирате чрез: