“Дивата ябълка” – Дора Габе

 

IMG_8426-1

Дивата ябълка

на Николай Хайтов 

Лети птица гургулица
над поляна, над горица,
лети бързо, че я чакат
във гнездото й дечица.
А дечицата са гладни,
палави, нетърпеливи,
ще надничат от гнездото,
може някое да падне…
Носи майка гургулица
само семчица едничка,
но от бързане, горката,
изтърва я във гората!
 
Падна семката до Бука,
стогодишния стар дядо,
дето с бурята говори
и със вятъра се бори.
– Ти коя си? – той я пита. –
Откъде пристигна тука?
– Аз съм семчица мъничка,
изтърва ме една птичка –
рече тихичко гласче
като сребърно звънче.
-Ще загинеш, семе клето,
що не падна на полето?
-Ще поникна тука, дядо,
ще цъфтя, ще давам плод!

– Плод какво е? Аз не зная!
Има тук шишарки само,
катерички с тях играят,
с остри зъбчета гризат
и дохождат диви свини,
желъдите да ядат,
корените да подравят –
много пакости ни правят!

– О, аз не съм пакостлива,
аз съм ябълчица дива,
давам ябълки на всички
гладни, уморени птички,
на децата от селото
и на зайчето, горкото!
Ще ме видиш, чакай само
да поникна, да порасна,
да съм като теб голяма!
 
Мина есен, мина зима,
топло слънце вече грей,
от земята се надигна
семчицата и надникна:
– Ах, аз имам вече клонче,
имам вече листица!
И от радост се провикна:
– Дядо Бук, здравей, здравей!

Букът тежко се разклаща,
връх навежда и поглежда:
– Я, какво дръвче прекрасно
от таз семчица израсна!
Ще го пазя да расте
като обично дете!
А фиданчето растеше
и на всички радост беше,
чакаше от него плод
горският добър народ:
не го блъскаха със клони,
щом ги вятър разлюлей,
не му пречеха със сянка,
слънчицето да го грей…

Мина много, много време
и загубеното семе
се превърна във богато
клонесто дърво в гората.
Гледаха го храсти диви,
катеричките игриви,
гледа, гледа дядо Бук
и се чуди: има тук
нещо ново, нещо важно –
още е гората влажна,
още цвете нийде няма,
а какво се розовей?
Що на хубаво мирише?
Въздухът защо е друг?
И се сеща дядо Бук:
ябълката! Цвят до цвят,
пръска сладък аромат!

Зажужаха, забръмчаха
цели рояци пчели
и мушици, и комари
свирят с тънички зурли,
а на ябълково клонче
кацна птичка и запя,
пее тя и чурулика,
всички слушат песента.
– Ей, народе, събуди се –
измърмори дядо Бук, –
нашта ябълчица цъфна,
пролетта доведе тук!
Стреснаха се голи храсти
и пробудиха от сън.
– Ай, как хубаво мирише –
се провикна един трън. –
Ах, от радост ще се пръсна,
искам по-скоро да цъфна!
 
Зашумя със сухи храсти
старата гора завчас,
ту зашушне, ту засвири,
ту запей със сладък глас.
И разпукаха се пъпки,
и подадоха глави
млади листчета зелени,
и поникнаха треви.
– Здрасти, ябълчице мила!
– Здрасти – ми отвръща тя
и щастлива се засмива
с розовите си цветя.

Мина пролет, мина лято,
ябълчнцата узря,
долетяха разни птички
във голямата гора:
врани лакоми, врабчета,
гургуличета отвред.

Надойдоха и дечицата –
Николайчо най-напред.
Той с баща си всяко лято
идва тука за дърва.
Вижда Букът отдалеко
русичката му глава.
– Николайчо – шепне Букът, –
я ела при мене тук! –
И отива Николайчо
да послуша дядо Бук.
– Чух, баща ти като каза,
че си вече ученик
и че приказчици пишеш
в час по български език.
Напиши и за гората,
и за нашия живот,
и за ябълката, дето
дава тоя сладък плод,
дето нейното цъфтене
ни доведе пролетта,
че избързаха да никнат
клони, пъпки и листа!

Слуша, слуша Николайчо
думите на дядо Бук
как от семчица мъничка
чудно чудо стана тук.
И си каза: „Ще порасна,
цяла книга ще издам,
чудесата на гората
ще опиша, както знам!”
 
И порасна, и написа
много книги Николай,
а най-много за гората,
да се помни, да се знай!

 

източник:интернет

Можете да коментирате чрез:

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *