Посвещавам на Стоян Добрев
Тихо –
както вали.
Тихо –
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо –
снежинките засипаха сърцето ми.
Сърцето ми, по-пусто от градините
на София, напълно изоставени
от скитници, мечтатели и влюбени
(Умираше засипано сърцето ми.)
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува – и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.
Морето се изправи пред очите ми.
Водата му със гъвкаво движение
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Изнемощели лягаха делфините
в прегръдките на хладните течения
и сенките им падаха стремително
над рибите… И рибите се плашеха.
И рибите живееха… И някъде
из дъното – сарматско – на душата ми
изплуваха най-смътните ми спомени…
…Хрилете ми изгаряха от въздуха.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми…
О, рибите живееха… Не бързайте.
Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.
По стъпките ни към небето – нашата
съдба на ужасени победители…
Не знаете вий колко е мъчително
и колко е опасно – да се връщате
отново към морето си – потресени,
че в себе си морето не намирате.
Морето ни (О, загубо) във себе си
ний първо го убиваме… Не бързайте,
лъчисти вий – нежни, да излизате.
Не знаете вий – откъде ще знаете
жестоката ни нужда да обичаме…
И колко ни е трудно да обичаме
не знаете вий… Мисля си понякога,
че любовта е чувство към морето ни –
бездънното, най-синьото, безкрайното,
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било много хубаво,
когато непрекъснато сме плували.
И затова след всички перипетии,
които сме преминали – единствено
любовното ни чувство е останало –
ний винаги се влюбваме в някого.
Обичаме ли – носиме телата си
с космическата лекота на рибите.
И откъде е странното мълчание
на влюбените? Откъде е странната
и хармонична пластика – над думите?
(Над думите с които ний отчаяно,
заместихме езика на очите си…)
…Как искаме ний вечно да обичаме,
но толкова е трудно да обичаме –
до края да се радваме на себе си.
Аз няма да говоря за казармите,
парадите, казармите, убийствата –
ще премълча военното безумие,
защото ще умра от отвращение.
Аз ще възпея святото мълчание
на влюбените… Скока им над Думите.
Езика на телата – и в очите им.
Дълбокото им сродство със делфините.
Морето се отдръпна пред очите ми.
На дъното му се усмихва лятото.
Случайното докосване на хората
отекваше дълбоко във сърцето ми.
А хората се качваха в трамваите
и влизаха – разменяха си поздрави.
Отърваха с усмивки от косите си,
лицата си, ръцете си, палтата си,
безпомощните люспи на снежинките…
И светеха за Някого очите им.
И светеха за Някого лицата им.
И светеха за Някого ръцете им
тихо –
както вали.
Тихо.
Тихо.
Тихо.
източник:slovo.bg
Можете да коментирате чрез: