Мъничко тъга като тънка горчилка
се примесва в меда на моята младост –
значи цъфнала е вече и горчивата билка
във ливадите ми.
Значи слънцето ми е стигнало пладне
и всичкото си злато изнизало,
бавно се спуска към тъмния кладенец,
от който няма излизане…
Спирам задъхана на превала.
Сега трябва да се обърна смело,
да погледна какво съм дала,
какво съм взела.
Не ми е жал за нищо сторено –
ни за обичта ми немерена,
ни за безмилостната умора,
ни за стъпката ми неверна.
По-добре, че съм била прахосница!
По-добре, че съм падала и летяла,
че съм газила и кал, и ливади росни,
че в сълза или песен съм бликвала цялата.
Жал ми е само за всичко пропуснато:
за необраните в детинството лешници,
за думите, приковани на устните,
за хората, които тъй и не срещнах…
Прекрачвам превала на моята есен.
Първият лист от дървото ми хвръкна…
Какво пък – има и залези весели,
преди съвсем да се мръкне.
източник:интернет
Можете да коментирате чрез: