Не стига времето
Прелитат невъзможни облаци по вените.
Не ми разказвай северни неща.
Каквото и да става, е извън пределите
на моя сън. На моята душа.
Каквото и да помня, все е недостатъчно.
Събарям най-високата стена –
да може винаги да ме намира лятото.
Измислям си зелени имена.
Различни са разбиранията за истина.
От всичките ви маски ме е страх.
И дните, и минутите ви са единствени,
но мен ме няма в тях.
Понякога за да усетя близкото,
не трябва ли да се отдалеча?
Зависими сме от цвета на мислите.
Зависими сме от дъжда.
От тръгвания с някого, нанякъде
приличаме на стогодишен сняг.
А някой е измислил всички влакове,
за да очакваме един от тях.
Не стига времето. Не стига времето
във този малък град.
А тръгнем ли да се забравяме завинаги,
не стига цял един живот.
Можете да коментирате чрез: