Колко малко е нужно понякога,
да усещаш, че тебе те има,
че желан си, че нужен си някому
и за теб в хоризонта се взира…
Че някой тръпне в дълбоко очакване
да те види – теб да прегърне
с очи мокри – може би… плакали
и вярата в теб да възвърне…
Колко малко, колко малко понякога
е нужно да бъдем щастливи,
за да поемем после на някъде,
окрилени, спокойни – красиви…
Всичко друго е… вятър пустинен,
а моят свят със теб е вълшебен,
и ако някога, без време “замина”,
нека помня, че бил съм потребен…
източник:личния профил на автора във facebook
Можете да коментирате чрез: