Бях в ада и не виждах светлина,
и всяка нощ мечтаех да си тръгна.
Осъдена, виновна без вина,
назад не можех вече да се върна…
Сънувах само слънчеви лъчи.
Тук всичко от години беше спряло.
Едничка самотата – да горчи,
бе край на всяко истинско начало.
Покриваше ме лепкав полуздрач,
оплетох се във спомени и грешки,
а времето бе просто зъл пазач
на всички мои слабости човешки.
Не виждах смисъл пак да продължа
и не намирах път, за да си тръгна.
Но някак си надеждата сама
във моята тъмница се промъкна.
Потърсих вяра и се преродих –
бях пак добра и влюбена, и бяла…
От сто живота в песен и във стих
един събрах. И бях отново цяла.
източник:личния профил на авторката във facebook
Можете да коментирате чрез: