В гората, сякаш че насън,
живееше самотен Пън,
съвсем прогнил от дъждовете,
гъбясал, прашен и безцветен,
от сто години беше там –
ненужен, оглушал и сам.
Шумяха живите дървета:
“Я по-добре го изгорете!
Подобно чучело стърчи –
изсъхнал, грозен, все мълчи.”
А той наистина мълчеше,
защото много го болеше
и молеше се някой ден,
от мълния възпламенен,
на пепел и на прах да стане,
наместо личинки да храни.
Ала в една студена нощ
до него заек сивокож
се спря и тихичко проплака,
че се страхува сам от мрака.
И старият самотен Пън
му каза: “Влез! Не стой навън!
Додето сняг в гората трупа,
живей във моята хралупа.”
Тъй ден след нощ от зла беда
над своя малък заек бдя….
Дали от заешкото тяло
доброто някак оживяло
във корените му сребристи?…
Напролет Пъна се разлисти.
източник: профилът на авторката във facebook
Можете да коментирате чрез: