“Пътека”- Пеньо Пенев

Пътека
Пеньо Пенев

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на устата
светозарната сребърна пяна.

Уморения ден догорява,
плаче вятърът – сбогом навеки!
Свечерява се сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека…
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка и ето го края!
Извървяна е тя, извървяна…
Какво с мен ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко… и всичко загубих –
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш – така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее
и най-близкото става далечно!

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крие удари груби.
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!

Всеки огън гори… догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти… прецъфтява,
туй, което се ражда – умира!

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!

Догорелият ден над гората
нека само кърви като рана…
Нека тъжно звъни на устата
светозарната сребърна пяна…