Тихите битки на силните хора
не са придружени от бойни викове.
Нито от звуци на хладен метал.
Нито са битки със враг.
Силните хора се смеят със глас,
но беззвучно воюват…с живота.
С отреденото. С невъзможното.
Тихите битки на силните хора
винаги са твърде лични.
Често остават затворени под кожата. Блъскат се в органи.
Разкъсват неврони.
Борят се за време.
За търпение.
За щастие.
Тихите битки на силните хора
са различни. Но всеки път са тихи.
И само, само други силни хора
със други тихи свои битки
могат да познаят тази тишина.
Да я усетят. Да облекат твоите доспехи.
Да развеят твоето знаме.
Да забравят за миг тишината на своята битка. За да чуят твоята.
Тази армия се брои на пръсти.
Тя не е призована. Дошла е със сърце.
И ако трябва ще ти го заеме.
Защото знае, че силните хора дълго не падат, но случва се да рухнат отведнъж…
Тихите битки не спират.
Дори и след спечелена война.
Доспехите не се свалят.
Посоката се сменя .
Вече не си войн, а армия за друг.
Защото си чул битката му.
И знаеш как звучи отвътре.
Защото някой, някога ти зае сърце.
И има нужда да развееш знамето му,
нищо че не те зове.
Тихите битки на силните хора
не са придружени от бойни викове.
Но ако имаш късмет,
точно в тази тишина,
ще чуеш думата “Приятел”.
И тя ще стигне
да се чувстваш
победител.
източник: фейсбук страницата на авторката
Можете да коментирате чрез: