… Сърцето ми
като листо трепти все още,
но водопадът на кръвта
се спуска вече в равнината,
затихват ветровете нощни…
Настъпва
най-голямата, вселенска тишина:
телата ни лежат
като два бели камъка на речно дъно
под месец млад,
лицата ни са тъмни,
но очите-звездни;
устата ни мълчат
като цветя разцъфнали,
напълнени със мед и аромат…
Желанието е изчезнало.
Плътта почива,
сладостно отпаднала.
Как тичахме един към друг,
как тичахме!…
И нека си отдъхва, уморено, тялото.
Сега е ред душата ми да те обича.
източник:интернет
Можете да коментирате чрез: