Публикации свързани с думата Станка Пенчева

Знаете ли с какво се храни
старата жена?
Не с кисело мляко и хляб –
а с по някоя добра дума,
със смях на млади хора
около масата,
със дишането на заспало дете.
На старата жена й е топло,
ако на някого изплете
я шал, я шарени ръкавички;
тя се разплаква,
ако получи нечакан дар:
бегла целувка,
чаша чай,
когато е болна и самичка.
Старата жена е щастлива,
ако може да пере, да готви,
да мушне за празника в нечий джоб
няколко левчета жалки.
Старата…
Но не си ли ти това,
подир много години –
а всъщност след малко –
ето, децата са по-високи от теб,
ето – бял косъм в косите ти …
А накрая всеки заплаква
на майка си
със сълзите.

източник:facebook

Ти не си просто този,
когото обичам –
то е толкова малко.
Aз те белязах
със тежко отличие:
да не бъдеш никога жалък,
дори когато си победен;
да знаеш това,
което и аз не зная;
да бъдеш по-умен
и по-добър от мен;
да се втурваш в света
като в голяма вода
и да го преплуваш до края;
небето с плещи да удържиш,
когато над мен се събаря,
и пак силата ти да не ми тежи –
да си въздух,
когато криле разтварям!

Нека някой ме мрази,
нека други ме лъже,
нека ме предаде приятеля –
само ти,
ти си длъжен
да си истински, като злато.
Със съвършенство аз те наказах,
върху вярата си те разпънах…
Ти,
от мойта любов белязания,
върви, без да се препънеш!

източник:интернет

Тихо
в живота ти се втъках –
нишка по нишка,
незабелязано,
ала така,
че ако поискат да ни разделят –
трябва целия да те разнищят
или с нож да ме отсекат.

източник:интернет

… Сърцето ми
като листо трепти все още,
но водопадът на кръвта
се спуска вече в равнината,
затихват ветровете нощни…
Настъпва
най-голямата, вселенска тишина:
телата ни лежат
като два бели камъка на речно дъно
под месец млад,
лицата ни са тъмни,
но очите-звездни;
устата ни мълчат
като цветя разцъфнали,
напълнени със мед и аромат…
Желанието е изчезнало.
Плътта почива,
сладостно отпаднала.
Как тичахме един към друг,
как тичахме!…
И нека си отдъхва, уморено, тялото.
Сега е ред душата ми да те обича.

източник:интернет

Такава власт над себе си ми даваш,
че аз стоя изтръпнала, безмълвна.
… Косите ми със светлина са пълни,
от устните ми капе мед и вино,
огньове еньовденски, сини
играят на прострените ми длани…
Не е то страст,
не е желание –
ако ти нося болка, ще я вземеш;
и смърт да съм дори – ще ме приемеш.
Мълчиш.
А цялата земя крещи: обичам те!
И аз, владетелката, тихо коленича
и гордостта ми като дреха пада…
Такава власт над себе си ми даде,
че ти се покорих.

източник:интернет

Не можах дa бъда
твоята пролет:
друг окърши клоните нацъфтели.
Не можах да бъда
твоето лято:
друг се къпа
в реките горещи и бели.
Нека бъда твоята есен!
Ще тежа във ръцете ти, златна и зряла,
ще се стича в сърцето ти моята сладост
и кръвта ти ще стане
вино есенно, младо.
Дрехата си ще ти постилам
като жълта, затоплена шума
и укротена, и намилвана,
до теб ще лежа безшумно.
Няма да има пролетни мълнии,
юлски горещници няма да има:
със кротка нежност ще те изпълня,
с ябълков дъх и със нещо без име.
Сякаш с леки есенни паяжини
ще те оплета целия…
И една сутрин ще видиш смаян:
сняг е паднал.
И ние сме побелели.

източник:интернет